Извинявам се предварително, че не обмислям много заглавията. Днес, докато си пълнех новата флашка, подарък от един семинар на който бях, се сетих за един момент в който изгубих вяра в справедливостта. В края на първия семестър както си седях в компютърната зала в библиотеката на НБУ забелязах една флашка да се мотае на USB порта на компютъра зад който седях. Влезнах в нея и видях много документи на някакъв студент и се замислих колко неприятно би било, ако забравя моята флашка така на някой компютър с всичките ми портативни апликации, документи и снимки и колко зле бих се чувствал ако никой после не ми я върне. Извадих флашката и я оставих на момичето, което работи там да му я върнат и по-късно разбрах, че се е върнал да си я потърси и я е взел. Два дни по-късно обаче в час по алгоритми, докато програмирах и вкарах флашката си за да си съхранявам упражненията за вкъщи и я забравих. Като се върнах не успях да я намеря, нито някой я бе оставил някъде.
Предполагам за някой може това да е нещо дребно, но за мен се равнява като бебе да си изгуби биберона, оцеляващ в джунглата компаса или например да си изгубите телефона с всичките контакти и информация вътре. В тоя момент изгубих надежда в справедливостта и постъпката която направих, осъзнах колко важно за мен е някакво у-во за пренос на данни и същевременно се зарадвах на своята съобразителност да си правя редовни backup-и на флашката.
В момента правя същото като преди със старата – пълня я с важни документи, портативни приложения, любими снимки и някои помощтни програми като например за възтановяване на изтрити файлове.
6 Comments