Миглен в Пирогов

Пирогов От вторник - 10.03.08 21:45 до петък – 14.03.08 12:00 прекарах в дебрите на нашето здравеопазване или по-точно в Пирогов. Честно казано съм доволен от вниманието и професионализма на медицинските работници във втора травматология на Пирогов с които бях в пряко взаимодействие тези дни. В тази дълга история ще разкажа подробно какво ми се случи като ще пропусна разбира се и някои моменти за себе си.


Понеделник 10.03.08, 21:45 – Първи стъпки по пътеката на здравето.
За първи път влизам в Пирогов. Мирише на болница, че на какво друго…
По лицата на всички хора се чете тъга и проблеми, болка от нещо отминало или предстоящо. Аз съм малко хладнокръвен че даже и смахнато весел - типично. По-хладнокръвни от мене са персонала разбира се. Между тях и пациентите има нещо като стена, градена с годините на техният стаж. Аз си обяснявам нещата че хората там са се нагледали на какво ли не и просто им е втръснало и са се превърнали в малко по-отдръпнати но под коравите си черупки и те са хуманоиди.

Носех си голям сак с мен и го слажих под пейката до 108 кабинет, в който личният ми травматолог каза да ходя. Пред травматологията имаше доста голяма опашка въпреки не чак толкова ранният час. Изчаках търпеливо и съм свикнал да ме пререждат без да надавам глас. Просто мряза подобен вид разправия въпреки че има доста нагли хора но тогава бях в много добро настроение и спокоен. Влязох в кабинета и доста бързо ми оформиха документите. Интересното е че в нашето мило здравеопазване освен доза професионализъм открих и добра информираност. Знаеха предварително за мен и случая.

Докато една сестра записваше личната ми и друга информация д-р С. Бинев ме попита как точно съм паднал, защото знаеше че е на Ариана. Сестрата слушаше внимателно защото беше дезинформирана и най-вече любопитна.

- Ми на един завой на ледената пързалка бях се засилил много, подхлъзнах се с висока скорост и паднах на главата и рамото и после станах и пак паднах.

Бинев: - Че един път не ти ли стигна?
- Така се случи просто, бях зашеметен.
Мед. Сестрата: - Ти какво, да не си пил тогава?
- Не, отрекох. Аз не пия... замислено погледнах тавана и продължих – Представяте ли си ако бях пил в какво състояние щях да съм тука? След което следва приличен смях. Браво викам си, разчупихме леда.

Дадоха ми два листа и ми обясниха да мина през 129 (рентген), 127 (кръвни изследвания) и 121 (кардиограма) кабинет като внимателно ми обясниха къде се намират и какво ще ми правят. Цялата обиколка беше сравнително бърза и не чаках много. Като се върнах отново пред травматологията имаше новодошли хора. Тук настана смут, защото според мен аз трябва да съм на ред по скромната ми логика вече съм влязъл в кабинета и в момента просто ми правят определени изследвания. Заради подобни объркващи ситуации стават доста спорове пред кабинетите сигурен съм. Като цяло се разбрахме и бях готов да тръгна по пътеката на здравето както д-р Бинев се изрази.

10.03.08 ~ 22:30 - Настаняване
Медицинската сестра ме запозна с санитаря, който да ме съпроводи до стаята в която да ме настанят и който тя наричаше по име – Митко. Аз му виках чичо Митко щото беше надхвърлил 40-те и честно казано първоначално по държанието и студения поглед адски много ми заприлича на д-р Хаус от едноименния сериен филм. За това му виках Чичо Митко - Хауса. Понеже съм бъбриво момче веднага се разприказвах в широкия асансьор водещ ни направо към ||-ра травматология.
Питах го дали това е натоварена нощ, защото видях доста страшни картини и случаи докато чаках долу за които едва ли ви се слуша. С ухилена физиономия ми отговори че това не е натоварена нощ даже напротив, още не са идвали пребити а само няколко катастрофирали малоумници. Имаше и няколко пияни и доста с трудови инциденти.

Минути по-късно се бях облякъл в пижама и близките ми си бяха отишли. В моята стая имаше още двама други и едно свободно легло. На едното легло лежеше бай Пешо – двуметров балканджия от Врачанско. Имаше проблеми с левият крак но така и не разбрах какво му е точно, пък и той не говореше защото си беше на възраст и беше доста неподвижен. Важното е че в последствие го оперираха и вероятно в момента си е в къщи. На другото легло лежеше бай Данчо – типичен софиянец в началото на втората младост, или по-скоро на третата възраст от Подуяне пострадал при битов инцидент със счупена пета. Беше доста приказлив и интелигентен човечец и до към 1:30 – 2:00 си поговорихме доста за нещата от живота имах предвид. Впечатление ми направи хубавата гледка над целия столичен център. След това се унесох в спокоен сън.

Вторник 11.03.08 – Ден първи от пребиваването ми в Пирогов
Сутринта към 7 ме събудиха за закуска. То пък беше и една закуска да не ви разправям. Около десетина обикновенни бисквити – Викам аз да не съм нещо манекенка на диета? Още тогава разбрах че няма да ям нищо което ми дават и казах на санитарката да не ми носи храна на мен. Долу имаше автомат на Coca-Cola слава богу и вътре в самата болница имаше бар-стол със различни сандвичи, напитки, вестници и друга храна. Слязох, взех си кола и сандвич за мен и кафе за бай Пешо и се качих. Хапнах, легнах и пуснах The Voice of Hip hop and R&B радиото и леко задрямах. Към 9:30 вратата се отвори и в стаята нахълтаха седем доктора, две сестри и в коридора имаше още няколко санитарки. Брей викам толкова ли съм известен че сте се ми събрали толкова много.

Казаха че операцията ми е за в другия ден в сутринта вероятно от 8 и погледнаха и другите двама пациенти в стаята. Споменаха ми че освен редовната си тяхна програма за операциите има и друга на оперативния блок в която трябва да се сместят и за това е вероятно да има промяна.

Денят минаваше доста бавно и в болница като си прилично здрав няма кой знае какво да се прави. Взех си една кутия кола от автомата долу и си полафих със санитарите. След това се качих в стаята и една мед. сестра дойде да подпълня накакъв специален формуляр. Хвърлих му само едно око и и казах да пише навсякъде Не. Тя не пожела да ми се довери от веднага и почна да ме препитва въпрос по въпрос като аз пак настоях да пише навсякъде Не, защото прочетох почти всичко и там присъстваха въпроси от сорта на Ползвате ли Алкохол, Наркотици, Спин, Алергии и прочие.
Е обаче ме накара да и отговарям на всеки въпрос поотделно.
Пушите ли цигари?
Не пряко, но косвено Да. – задраска не.
Употребявате ли алкохол. – ако на една бира на няколко дни му викате употреба да.
Оргинален както винаги продължих да отговарям и добре че попаднах и на свежа сестра че не всеки може да ме търпи.
Употребявате ли наркотици?
От както съм в болницата не, но само да ме пуснетее.. що вие какво предлагате?
Така добре, правили ли сте си изследване за Спин и ако сте знаете ли какъв е резултата?
Дам, беше положително ама ми мина и сега съм по-добре.

След което сестрата усети че съм твърдоглав и задраска всички с не и ми направи проба вероятно дали съм алергичен към антибиотика. Написа К и Т и на буквата Т посипа малко антибиотик който не реагира.

Деният свърши доста скучно, към полунощ се разходих отново до долу за една кутия газирана напитка и да погледам работата на чичо Митко Хауса и хаоса в Пирогов. Имаше странна атмосфера която бях срещал бегло в телевизионните сериали като „Спешно отделение” само че той е като анимационен филм в сравнение с кървищата там.

Сряда 12.03.08 – Денят на операцията
Събудих се рано още към 5 и половина. Не ми се спеше хич и вече усещах леко притеснения дори в моя милост. Бях нетипично мълчалив че и леко намръщен. Доктора дойде на визитация и каза че сме втора операция, вероятно след 10 часа. След около час дойде отново да ми каже че има разместване и сме от 12 часа този път сигурно. Честно казано времето направо се капеше а аз бях много нетърпелив и изпълнен със стотици въпроси. Доста близки ми се обадиха тогава и в думите им присъстваше фразата „Не се притеснявай” която още повече те кара да правиш точно това – Да се притесняваш защото и те го мислят. Когато човек е болен или му предстои нещо подобно осъзнах че по-правилно поведение е подкрепата от колкото съжалението но все пак благодаря на всички които се сетиха за мен.

11:45 дойде моята любима санитарка леля Станка, която всъщност се оказа и съседка и позната с майка ми. С нея слезнахме на втори етаж – Оперативният блог на Пирогов. Посрещна ме анестезиологът и една медицинска сестра. Веднага ме качиха на носилка и един санитар ме откара към операционна 9. Гледах замислено тавана докато ме караше. Беше точно като началото на зле режисиран филм в който лампите в коридора докато те транспортират бягаха в перспективата и прииждаха нови. Само липсваха надписите. В тоя момент не бях хич притеснен и още щом пристигнах в операционната сам си се преместих на масата. Веднага започнах да приказвам със заобикалящите ме доктори и сестри.

- Аз сега какво ще сънувам? – Попитах сестрата която ми слагаше абокат на ръката и след това прикачи система към него.
- Каквото си сънуваш по принцип.
- Аха, ми аз предварително да се извиня ако хъркам щото ми е малко неудобно тук.
- Не се притеснявай, това ти е най-малкия проблем.
- Леле ти си май от приказливите а това ми е трета операция и да знаеш че не ми е особенно приятно вече. Отговори една сестра, която нагласяше онези кръгли големи лампи над масата.
- Той това го прави от притеснение. Отговори другата сестра, която ръчкаше още по системата.
Погледнах с неодобрение и двете. - Ми не ми слагайте упойка да видим кой се притеснява?
Ръката ми започна да изстива или поне това чувствах аз. По едно време направо я чувствах като замръзнала. Погледнах лампите над мен, над тези големите на тавана имаше обикновенни луминисцентни лампи и едната почна адски странно да се движи. След това нейната подобна съседна почна да свети в лилаво. В целия светлинен парад се включиха и двете големи кръгли лампи над масата които започнаха сами да се въртят и да светят изключително силно. Беше толкова реално че онемях – викам си тия ме надрусаха мнооого здраво.
Точно се опитах да си взема въздух и да кажа някое идиотско изречение или по-точно да ги питам какво ми сложиха в системата че да предизвикат тоя светлинен транс щото ако може да ми оставят за вкъщи и доктора ми запуши устата с маска и в тоя момент направо заспах.

Същият ден, около един след обяд – Събуждането
Спомням си разни моменти как ме карат и прибират в стаята но само като проблясъци. Събудих се в стаята и усещах че не мога да се движа много. Не ме болеше нищо.


Самоснимка – 13.03.08, 14:26
Самоснимка – 13.03.08, 14:26 - близо два часа след операцията


Разреза е малък, около десетина сантиметра леко извит като полумесец с не много на брой шевове. От него излиза една малка тръбичка в която се стича кръвта за да не се сърсирва там.

Цял ден лежах неподвижен на леглото, просто нямах сили нито желание да стана. Имах няколко посещения и след като всички си отидоха се опитах да поспя само че ми започнах да усещам леки болки и дискомфорт. Натиснах един бутон от страни до леглото с който повиках сестрата. Обясних и че не се чувствам добре и искам някакво успокоително. Върна се след минута с една пълна спринцовка и каза да се обърна и леко да си сваля пижамата. Докато я попитам какво точно е това тя с доста здрав замах ми заби инжекцията в задните части като гвоздей в стириопор. Млъкнах и не задавах други излишни въпроси след което заспах бързо.

На другият ден се чувствах доста по-добре и жизнен. Махнаха ми бинтовете, дренажа, абоката и всички други работи по мен. Смениха ми превръзката и бях като нов. В петък точно в 12 напуснах Пирогов доволен и по-здрав.

Сега не трябва да движа ръката и да дигам тежко поне един месец след което ще я раздвижвам и може би след около три месеца ще мога нормално да си върша всички онези неща които започват да ми липсват като плуване, боулинг и фитнес. Както забелязвате в момента мога спокойно да пиша на клавиатура и това не ми създава проблем и не се уморявам. За сега изпитвам трудности с писането с химикал и лошото е, че след месец имам изпит – първият от тазгодишната кандидат студентска кампания, на която ще се явявам но ще се справя ;)