Исках да споделя с вас една много мъдра басня, нещо като петъчните притчи, за които Майк пише, само че тази е от Леонардо да Винчи, включена в „Сто шедьоври на баснята“ от където и я прочетох.
Един ден, като излезе на слънце от своята дръжка, която му служеше за калъф, бръсначът видя, че слънцето се отразява в неговото тяло; от което нещо се възгордя във висша степен и като се обърна назад с мисълта си, тъй започна да говори на себе си:
— Нима ще се върна аз в онази бръснарница, от която излязох неотдавна? Разбира се, че не. Опазили ме боговете да допусна сияйна хубост като моята да прояви такава душевна низост! Страшна глупост ще извърша, ако продължа да се занимавам с ръчен труд, като бръсна сапунисаните бради на простите селяци. Нима това тяло е създадено за подобни занимания? Аз ще си намеря едно скришно местенце и там в спокойна почивка ще прекарам живота си.
И така, след като живя скрит няколко месена, бръсначът отново излезе на открито. И като се измъкна от калъфа си, видя, че е станал подобен на ръждясал трион и че повърхността му вече не отразява сияйното слънце. Със закъсняло разкаяние оплака той непоправимата беда, говорейки си така:
— О, колко по-добре щеше да бъде, ако бях упражнявал в ръката на бръснаря някога така наточеното си острие! Къде е блестящата му повърхност сега? Грозната и отвратителна ръжда я е похабила!
Подобна е участта на умовете, които, вместо да се упражняват, се отдават на леност. И които досущ като споменатия бръснач губят остротата си и ръждата на невежеството уврежда тяхната форма.
5 Comments