Има една мъдра мисъл с много смисъл която ми дойде на ум и ми се върти в главата напоследък. Горе долу звучи така:
Живеем днес, миналото е във паметта ни, бъдещето във въображението ни а любовта в сърцето ни. Миглен
Ако приемем факта че живеем днес, аз не живея много щастливo. Денят ми започна от рано, с трудно и неприятно събуждане, не че имаше спане въобще. Като цяло напоследък имам и отвратителната възможност да се разочаровам от хора, за които съм градил добро мнение. Малко по-късно ми вързаха тенекия, но да не ти пука.. Най-гадното беше след това. Имах работа до районния съд, да си извадя така нареченото Свидетелство за съдимост. (Лицето Миглен Евлогиев НЕ Е ОСЪЖДАНО ) Първия път, когато тръгнах, колата нямаше желание да запали, напоследък забравям я включени фарове я музиката вътре и акумулатора е издал багажа. След като успях да запаля и тръгнах, покарах малко и се сетих че съм си забравил личните документи и тези за колата. Върнах се, и ги взех.
Тръгнах отново, заваля най-отвратителния дъжд, пуснах чистачките но ефект никакъв. Прецакаха ми се точно на гадното време, на всичкото от горе на спирката видях една приятелка, която не можах да откарам до крайната и дестинация, защото не можех да продължа с развалени чистачки, не виждах нищо. Върнах се и изчаках.. спря да вали, бях твърдо решен този път да отида и да взема проклетото свидетелство.
Точно когато седнах в колата видях това: 
Някак си успях да стигна до съда, но по „закона на всички гадости“ или закона на Мърфи все едно, съда беше в почивка. Изчаках ги, дадоха ми документа и газ към вкъщи. Можете да си представите, всички сфетофари ме хванаха, въпреки че в Перник има десетина сфетофара, всички днес ми сфетеха ярко червено.
Имал съм всякакви дни, ама ден като тоя НЕ. Най-неприятното е че тепърва е започнал е направо ме побират тръпки. В момента мисля само как да го пропилея без да излизам и да правя нищо особенно щото може да стане некой сакатлък. Някой хора казват, наслаждавай се на дните.. елате да се понаслаждавате и Вие на този ден.
Не се издържа, току що докато го пиша това ненадейно се включи алармата на колата а на вън вали като из ведро. Отидох да я изключа тъй като скапания модел на алармата е направен така, че да се изключва с ключа, но докато стигнах до колата тя спря да свири а аз станах целия кален и мокър. Да отбележа – няколко секунди след като се прибрах, спря да вали.
Както се пееше в една песен: Има дни във които не върви… Този е от тези, и се притеснявам какво още ме очаква до края му.
Продължението…
Аз не казах че денят е свършил, обещах си да не излизам ама излезнах.. и си понесох последиците. Бях на кафе за около 2-3 часа. Прибрах се без никакви ядове както казват, но след като паркирах колата, видях че съм забравил фаровете. Излезнах да ги изключа и да прибера колата щото не се предвиждаха повече излизания, и видях.. изненада. Спукана задна лява гума.
Не забравяйте, денят не е приключил!
6 Comments